Проект 11: Архитектурна интерпретация за обитаване на паметник “1300 г. България” и прилежащото му пространство

., Нов Български Университет, София


за проекта


  Настоящата дипломна работа е архитектурна интерпретация за обитаване на паметник “1300 г. България” и прилежащото му пространство. Отчитайки появилото се противоречие в мненията на гражданското общество засягащо паметника и околното му пространство като отговор в настоящия проект се предлага намеса от градоустройствен и архитектурен характер. Тази намеса цели естетизиране, обновяване и приобщаване на пространствата около паметника, като в същото време си поставя за цел да запознае посетителя с историята на България и в частност на паметника, с неговите фигури и композиции ,чрез средствата на архитектурата и визуалните изкуства. Целта на този подход е да отговори най - ясно и конкретно на всички недоразумения относно естетическите качества и историческа значимост на монумент “1300г. България” и да обедини различните мнения за да се изгради средата подхождаща на една европейска столица.

В настоящата дипломна работа монументът се включва в архитектурния ансамбъл на НДК с нова функция, съответстваща на новия контекст. Той заедно с другите монументи в Стара Загора и Шумен от същия период се различават от всички паметници до този период с това, че синтезират скулптура и архитектура в една пластична цялост

Пространствата в интериора са организирани така, че да предизвикат силни преживявания чрез  различни преплетени драматургични линии.  По този начин наученото от посетителя се запечатва за по дълго и има възможност да се превърне в  познание. Така той ще може да  формулира ясно, задълбочено мнение за монумента с неговите фигури и историята около него.  Най – определящ характер за пространствата има драматургията на светлината, която има насочваща и водеща през тъмното пространство цел. Драматургията на ходовата линия е динамична с много промени в посоката и наклона(обрати  -  метафора за българската история) и представлява плавно слизане по наклонени рампи в тъмното.  Наред с тези две драматургични линии е преплетен слой с драматургия на температурата . Слизайки надолу в тъмното пространство става все по топло като в последната зала символизираща комунистическия период в историята на страната е най – тъмно и топло. Мракът е метафора на информационното затъмнение и ограничената свобода на личността характерни за този период, а топлината на изкуствено създадените добродетели, като алтруизъм, съседство, единство, равенство и т.н.

Основното експозиционно пространство е лишено от експонати и представлява среда за преминаване, в която посетителят се движи, открива и съзерцава паметника под различни ъгли. Той има възможността да възприема фигурите на паметника през пробиви на покрива на музея,  които ги рамкират и показват под един друг ъгъл. Така той е насърчаван да се замисли чии са те, с какво са допринесли за нашата история и защо той ги наблюдава в „рамка“ от светлинна драматургия в зала поставена по ниско в полумрак. Движейки се по маршрута у посетителя се засилва чувството за мрак и обърканост до последното пространство.  В това пространство той е почти изгубен до откриването на врата, която води до платформа и го издига позволявайки му да види къде се е лутал допреди малко. В този кулминационен момент излизайки от музейната част той е преживял наново и разбрал недвусмислено значението на историята чрез изкуството разказана многопластово чрез светлина, пространство и преживявания.

Автор


Мюмюн Хасан